продължение
Найроби – Килиманджаро – Аруша – Нгоронгоро – Серенгети – езерото Маняра
Още влизайки в Серенгети, го заварихме съвсем същия, както е описан в книгите на Джой Адамсън. Дърветата, храстите, пътеките, животът в резервата сякаш са останали напълно непроменени оттогава, а вероятно и отпреди още много години. По пътя спряхме и снимахме гледката от високата скала до входа – резерватът, простиращ се напред в далечината, в който понятието време няма никакво значение.
Единственото, което беше търпяло развитие и показваше следи от човешка намеса, бяха ложите за настаняване, за които непременно трябва да се напишат напълно заслужени добри думи. Имахме късмета да нощуваме в току-що открита ложа, която снимахме при всяка удобна възможност.
Построена в пълна хармония с природата наоколо, изцяло от естествени материали в пастелни, земни цветове, отдалеч тя просто се сливаше с пейзажа.
От общите части с рецепция и ресторанти до отделните къщички за настаняване се стигаше по специално повдигнати над земята дървени мостчета, едновременно заради сигурността на туристите, но и с грижата да не се нарушава пътят на преминаващите животни. Самите стаи бяха обзаведени със забележително старание и вкус. В огромната и удобна баня, разделена със стъклени прегради на няколко зони, ваната беше поставена до стъклена витрина, от която при желание, докато си лежиш във водата, наблюдаваш живота в резервата.
Всеки ден правехме сутрешни сафарита, ставахме в тъмни зори, и след закуска на крак и жизненоважната чаша кафе, тръгвахме да обикаляме околностите в търсене на все по-добри попадения за снимки и наблюдение. Най-вече търсехме леопард – единият от т.нар. Големите пет, но нещо все не успявахме, въпреки силната ни воля да се будим сутрин преди изгрева. Но през последния ден на престоя ни в Серенгети късметът ни все пак проработи. За леопарда ситуацията стоеше точно наопаки по отношение на късмета – отвсякъде се бяха събрали джипове с туристи, накацали по покриви и прозорци и щракащи с всевъзможни камери и обективи, а горкото животно пристъпваше нервно нагоре-надолу по клоните, нямайки търпение да се оттърве от тълпата досадници.
Снимахме и гепарди, макар и от доста далеч. На няколко пъти наблюдавахме сравнително от близо как лъв разкъсва я зебра, я газела – за наше неудоволствие, но за съжаление – част от естествената верига в природата. Около час стояхме около една скала, самотно възвисяваща се в саваната, в която живееха лъвове и чакахме да заснемем най-добре обитателите й.
По време на екскурзията до Научния център в Серонера задминахме множество зелени хълмове със семейства слонове, реката Серонера и още куп неповторими гледки.
Научихме, че центърът в Серонера се поддържа от Франкфуртското зоологическо дружество, чийто президент е бил видният зоолог Бернхард Гжимек (,който превръща дружеството от малка група ентусиасти в значима организация за защита на животните, участваща днес в проекти с тази цел по цял свят). Двамата със сина си Михаел са автори на известния документален филм “Серенгети не трябва да загине”. Самият Михаел загива трагично по време на снимките, но филмът получава Оскар и изпълнява мислията си – да привлече общественото внимание върху запазване на дивата природа в Танзания.
Франкфуртското дружество продължава да се бори за Серенгети и в наши дни. То е едно от първите, застанали против решението на танзанийското правителство през 2010 за изграждането на т.нар. Северен Път, минаващ през Серенгети. Още на следващата година, след като предизвиква и намесата на ЮНЕСКО, властите в Танзания се отказват от проекта.
На следващата сутрин снимахме хипопотами, още газели, импали, още зебри, африканско прасе, жирафи – изключително красиви и грациозни, още слонове…
И така, неусетно дойде време да напуснем резервата. Съжалихме, че не сме част от екипите на Discovery или National Geographic :),за да можем да си живеем тук по-дълго, докато снимаме поредния научно-популярен филм за света на дивите животни.
На следващия ден поехме по пътя към езерото Маняра. Но преди него решихме да спрем в едно от масайските села, които досега само разминавахме в движение. Отдалеч изглеждат възхитително – пръснати живописно из зелената шир, с малките оградки, изкрящо цветните дрехи на масаите, боядисаните лица на момчетата, които ще преминават от юноши във воини, екзотичен начин на живот, запазени традиции… Много добре звучи, нали? Само че, след близка среща с масайско племе надделява впечатлението, че животът им е в пълен разрез с разбиранията на съвременния човек общо взето по всички въпроси, а битието им изглежда неправдоподобно сред възможностите и еволюцията на 21-ви век. 
На влизане се оказахме насред „площада” на селцето т.е. центъра, около който са разположени всички колиби и където племето реши да ни покаже някакъв свой традиционен танц. Всъщност селото се състоеше от жените и децата на един мъж – старейшина, а колибките бяха „семейните му огнища“, така да се каже, строени и поддържани от всяка от неговите жени (!!!)
Самите колибки поне в това конкретно село (, защото сякаш по други снимки изглеждат по-високи), бяха с размери приблизително два на два метра и височина не повече от метър и двайсет – трийсет, а в средата на това “пищно” жилище грееше огнище, върху което къкреше някаква незнайна гозба. Мястото покрай стените явно беше отредено за спане. Въпреки любопитството, което ни подтикна да влезем в една такава колибка, издържахме вътре само минута, понеже освен неудържим пристъп на клаустрофобия, ни връхлетя и страшен микс от миризми, неподлежащ на описание. После хората от племето поискаха да разгледаме сувенирите, които правеха и продаваха. Заведоха ни и до т.нар. „детска градина“ – един навес от слама, под който наистина десетки дечица прекарваха деня. Като свой основен поминък масаите изтъкнаха отглеждането на животни, а като своя любима и традиционна напитка – мляко и кръв от домашните животни (!!!)
Напуснахме селото в пълно изумление. Чудехме се, дали това не е само туристическа атракция. Просто не изглеждаше възможно някой да живее така в 21-ви век. 
Може би самите масаи имат съвсем други нагласи и придават на живота коренно различен смисъл от този, който съществува в цивилизования свят, но няма как да ги разберем – те живеят или поне показват, че живеят в свят, тотално различен от нашия.
След емоционално объркващата среща с масайското племе се качихме в джиповете, за да продължим към Маняра.
Езерото е със статут на биосферен резерват със своя уникален животински и растителен свят и е част от езерната система в разлома на Източноафриканската рифтова долина. За да стигнем до самото езеро, минахме през приятно хладна гора с боабаби, фикуси, махагонови дървета, кротони и още много видове екваториална растителност, пресякохме няколко шумолящи поточета и разминахме няколко групички павиани. В откритата савана пред езерото видяхме пак антилопи, зебри, импали. Специално жирафите бяха различни, с много по-тъмна окраска от обичайната. Самото езеро беше населено с най-различни видове птици – смята се, че са около 400 вида, измежду които щъркели, марабу, фламинго, корморан, орел, лешояд, пеликан. Понеже се сетихме за впечатленията ни от срещата с дивите животни през първия ден, установихме, че в продължение на няколко дни някак свикнахме с тяхното присъствие и просто им се радвахме, без да размахваме постоянно фотоапарати и на всяка цена да снимаме всеки екземпляр. А май това е по-важното – да усетиш естествения им свят и да разбереш, че човекът няма място в него.
С това езеро завършихме първата част от пътуването из Танзания. Едва ли има по-подходящ завършек от думите на Бернхард Гжимек:
“Големите градове продължават да се разрастват. В близките десетилетия и векове, хората няма да пътуват, за да видят чудесата на инженерната мисъл. Те ще напускат мръсните си градове, за да съзрат последните места на Земята, където божиите създания живеят в мир. Страните, които са запазили такива места, ще бъдат завиждани от останалите и посещавани от тълпи туристи.” продължава
