Приключения в Източна Африка

Найроби – Килиманджаро – Аруша – Нгоронгоро – Серенгети – езерото Маняра

Всичко започна идеално с приятен полет от Истанбул до Найроби, с отлична храна по избор между няколко варианта на меню, меки чорапки, одеалца и маски за по-комфортен сън. Кацнахме на летището в Кения и след няколко часа излетяхме за Килиманджаро в Танзания. Вместо да вземем полет от Найроби според резервацията, групата ни беше разделена в два полета с друг час на излитане, в самолета бяхме без места т.е. сядаш, където намериш за добре, а багажът ни пътуваше в другия полет. Но като подминем тези странности на африканските авиолинии, в крайна сметка, всички си намерихме куфарите на летището в Килиманджаро и бяхме щастливи. Освен това по пътя видяхме и заснехме прекрасната планина, някак носеща се в облаците и настройваща към по-философски мисли от тези за някакви разписания, места и багажи 🙂

Град Аруша щеше да бъде първата ни спирка от Килиманджаро, вече седнали в автобусчето с багажа на покрива. Минавахме покрай места и постройки, говорещи за немотия, каквато трудно се описва с думи. Въпреки представата на всички, че в голяма част от Африка животът е изпълнен с невиждана бедност, просто си втрещен от мащаба й, когато се сблъскаш с нея на живо.

В абсолютен контраст с видяното по пътя, спряхме за обяд и кратка почивка в приказно красивия цветен двор на малко хотелче, скрито сред палмите и клоните на безброй други екзотични растения. Малко по-късно, натоварени по джипове, отпътувахме за Нгоронгоро – първата цел в маршрута на това пътуване. Не липсваха емоции още първия ден, когато по пътя заваля дъжд, но съвсем не като дъжда, обичаен за нашите ширини. Буквално за минути шосето се превърна в река, отстрани се свличаха кални маси и мислехме, че ще си нощуваме в джиповете сред водата. Но за наш късмет, имахме опитен шофьор и пътуването си продължи по предначертания план.

Пристигнахме по здрачаване в ложата до Нгоронгоро, разположена по ръба на вулкана, която още от главния си вход откриваше спираща дъха гледка към кратера. Около 20 км в диаметър и над 600 м висок, той беше изпълнен с облаци, върху които почти напълно залязлото слънце хвърляше оранжево-лилави отблясъци, а ние го гледахме през облаците, отгоре.

Самата ложа беше без забележки. Състоеше се от живописно разпръснати сред зеленината къщички с огромни бани, във всяка от стаите с по една стъклена стена, обърната към кратера, и удобно столче за наблюдение. Ресторантът също беше отличен, с уютна кръгла зала с висок куполовиден покрив, носещи се апетитни аромати, любезни и усмихнати сервитьори и неочаквано разнообразна и интересна винена листа.
На следващия ден след дълбок сън, изтрил натрупаната умора, се събудихме в готовност за първото ни фотосафари. Гледката към кратера си беше все така приковаваща и впечатляваща, както предишния ден, но сега я наблюдавахме през лека мъгла. А яркият зелен цвят на тревата и храстите наоколо ни вливаха допълнителна свежест. Черното кафе и препечените филийки на закуска ни се сториха необичайно вкусни:)

И най-после джиповете се заклатушкаха по тесните червеникави /от цвета на почвата/ пътища и навлязохме във вътрешността на кратера. Мъглата се беше вдигнала и още в първите минути видяхме стада зебри, газели, антилопи гну, маймуни …

Всички трескаво започнахме да снимаме, а животните си пасяха спокойно, не бързаха заникъде, явно свикнали с фотообективи. Някои стояха съвсем близо до джиповете, особено павианите, и ни гледаха с пълно безразличие. Успяхме да видим и два носорога, въпреки доста намалялата им популация в последните години.
По-нататък снимахме група от няколко лъвици, а после – хиени, навъртащи се около по-големите стада животни. Езерото в далечния край на кратера блестеше на слънцето в необичаен цвят и като се приближихме, се оказа пълно с розово фламинго.

Прекарахме още няколко часа, запечатвайки на фото- и видеокамерите уникални кадри, а цветовете в тях ни се струваха нереални и абсурдно ярки. Всъщност просто наблюдавахме един обичаен ден от живота в резервата Нгоронгоро – един гигантски зоопарк от ново поколение, в който дивите животни са оставени да живеят на воля в истинската си среда и всеки, който иска да ги види е добре дошъл по всяко време, но без да ги безпокои и да им натрапва своето внимание и грижи, от които те на практика не се нуждаят.

Следваща спирка по маршрута беше музеят в Олдувай. Той се намира над едноименното дефиле, известно с първите находки, използвани като доказателство за произхода и еволюцията на човешкия вид. Разгледахме отпечатъци от стъпки и други вкаменелости, запазени във вулканична пепел, древни рисунки, инструменти и сечива, намерени в района и свързани с няколко човешки вида – австралопитек, хомо еректус и хомо хабилис. След като си излязохме оттам с мисли около огромния напредък на човешкия род оттогава до днес, продължихме по сухите и прашни пътища към Серенгети.

Философските ни размишления бяха прекъснати от дребни случки в реалния живот :). Първо някъде по пътя ни настигна друг джип, намерил два куфара, които се въргаляли по пътя. Оказа се, че са от нашия багаж. Понеже бяха завързани отгоре на покрива, явно са дошли в повече за нашето джипче, което постоянно се тресеше и подскачаше по очуканите и неравни пътища. Но важното е, че багажът си беше пак с нас, защото имахме още близо седмица из този район, а най-близкият магазин или аптека се намират на няколкостотин километра.
Като махнем и подробностите, че на няколко пъти пукахме гуми, а по свечеряване заседнахме в канавката и джипът се наклони толкова много, та чакахме всеки момента да чуем звука от обръщането настрани, на следващата сутрин вече се събудихме живи-здрави в Серенгети… продължава